Данила Райчева

Люба

– Деветнадесет!

Люба се беше провесила през прозореца на балкона и гледаше минаващите автомобили със светнали очи и свито сърце.

– Бабо, колко стана часа?

– Единадесет и половина е вече – провикна се баба ѝ от северната стая на апартамента. – Люба, влизай вътре вече, след малко ще гласим масата за обяд.

Но Люба не я чуваше. Не чуваше нищо друго освен клаксоните на преминаващите коли, които досущ си приличаха. Каква кола каза този път баща ѝ? Лада? Или беше москвич? Детето не правеше разлика. В представите на Люба всички те се различаваха само по цвета и си приличаха по едно-единствено нещо – баща ѝ не беше в тях.

Лятната ваканция беше започнала отдавна. От последния учебен ден бяха минали седмици, години даже, а Люба седеше затворена на онзи балкон и гледаше навън през рамката на прозореца. Не прозорец, ами картина. Сигурно някой велик художник я беше нашарил тази улица. От онези, на които очилата им падат многозначително на носа, а те свиват устни и със сериозен поглед мерят слънцето от върха на моливите си. Като че можеше някой да му хване дирите на това слънце…

– Люба, влизай вътре, че ще слънчасаш на този балкон!”

“Този път детето чу и се сепна.

– Но бабо, онзи ден, като се чухме с тате, той каза да го изчакам. Каза, че ще дойде с двадесет и петата оранжева кола, която мине по пътя.

Старата въздъхна.

– Добре тогава. Пет минути.

Люба се загледа в тротоара отсреща, където две момчета играеха на топка и се смееха. Тънките върхове на обувките им докосваха прокъсаната кожа на топката и тя леко, едва забележимо за окото на възрастен правеше пирует и се отправяше към ръба на тротоара. Двете хлапета стреснато се спускаха към нея, за да я хванат, и всичко започваше отначало. Колко са глупави, помисли си Люба. Не знаят ли, че топка се рита отвисоко. Хващаш я с две ръце и я нагласяш така, че хем да не е много високо, хем да имаш достатъчно време да засилиш крак и да я фраснеш по голото теме. Шуууут, и топката отлита високо, задминава облаците, стига чак до луната, която дреме зад някой баир и чака да мръкне. После бавно, много бавно топката започва да се връща при теб, а ти тичаш с всички сили, за да не стигне някой друг при нея и да ти я вземе.

– Гледай къде караш бе, селяндур!

Люба се огледа. Малко по-нататък, където пътят свършваше и вместо него се повяваха други три улици, две коли бяха спрели една срещу друга. Приличаха на козлета – едната беше спряла по средата на кръстовището и отмерено намигаше с лявото си око, а другата идваше от отсрещната улица и искаше да продължи напред. Люба притаи дъх. Тази, която идваше насам, беше оранжева. Сигурно баща ѝ се беше объркал. Искал е да каже двадесетата кола, но после, ей така, за всеки случай, е решил да добави още пет коли. Може би искаше да ѝ купи нещо преди това. Долу, на няколко метра от техния блок, имаше магазин за кукли. Бяха облечени с дълги дантелени рокли и всички имаха изящни пластмасови тиари, които примамливо блестяха на слънцето и се отразяваха в коприненогладките им коси. Опаковани в своите прозрачни къщички, търпеливо чакаха на витрината някое дете да поиска да си поиграе с тях. О, каква игра щеше да падне само, мислеше си Люба. Особено с онази красавица със зелената рокля. Щеше да я вземе със себе си на село, да ѝ покаже как да брои врабчетата в клоните на крушата и как да лепи светулки по пръстите си. Всичко щеше да ѝ покаже. Само да можеше баща ѝ да дойде по-бързо.

Оранжевата кола натисна клаксона си за последно, зарови нервно гуми в асфалта и отмина. Не беше баща ѝ.

– Двадесет – каза Люба и опря лакти на перваза.

Какво ли правеше сега майка ѝ? Бяха изпратили Люба да учи в този прашен град, където и децата се държаха като възрастни. Ходеха спретнати на училище, момчетата играеха на скучни видеоигри, а момичетата говореха за червила и за скъпите рокли, с които майките им ги пускаха да се разхождат по центъра. Откакто дойде да учи тук, Марина всяка седмица ѝ изпращаше писма, в които подробно ѝ разказваше всички по-важни новини от селото – Аделина я наказали, задето набила едно от момчетата в съседния клас, Милена пък я изпитвали по история и като не могла да каже думица по урока, така се изчервила, че се затворила в момичешката тоалетна и не излязла от там до края на деня. После Калчо я изпратил до мелницата, та идната събота трябвало всички да се стягат за сватба. Люба четеше писмата и хапеше кокалчетата на ръката си от яд, че не може да отиде при тях.

После дойде зимната ваканция и Люба се залепи на малкия балкон, между коледните лампички по прозореца и задрямалото мушкато в ъгъла на перваза. Баща ѝ беше обещал, че ще дойде да я вземе и да я закара на село. Люба беше толкова сигурна, че този път нямаше да забрави. По телефона майка ѝ каза, че ще я чака да украсят малкия бор пред къщи. „Какво е Коледа без украса, моето момиче. Разбира се, че ще дойде баща ти. Знаеш го какъв е, все на път, бърза пари да изкара. Слушалката взе да пращи и да пука, като че цял куп мокри листа горяха от другата ѝ страна. „Ще дойде, не бери грижа. Затварям сега, но да знаеш – чакам те.“

Дойде Бъдни вечер, след нея Коледа… Цялата зима се изваля пред очите на Люба, но баща ѝ така и не се появи. Тази година Коледа не дойде при майка ѝ. Люба беше сигурна, че в нейния календар декември се беше снишил до земята и последните две седмици на опашката му никакви ги нямаше. Майка ѝ сигурно отгръщаше на другата страница, но оттам я гледаше само новата година. А Коледата беше потънала някъде зад рафтовете с книги и виновно се криеше от погледа ѝ.

Зимата се свърши и завлачи мръснобялото си одеяло към гарата, а на нейно място под балкона започнаха да се разхождат тънките якета на гражданите. Мушкатото на перваза взе да изпъва шия нагоре и бабата на Люба трябваше да го качи по-високо на цветарника, за да може да вижда слънцето по-добре. Когато наближи Великден, бащата на Люба звънна пак, за да каже, че ще дойде да я вземе и да я закара на село за цяла седмица. Каква радост беше тогава. Имаше три седмици до пролетната ваканция. За да не пропусне някой ден, Люба взе от баба си един стар тефтер, в който на първата страница имаше календар, и започна да бележи дните. Всеки следобед, когато се прибереше от училище, Люба тичаше в стаята си и бързаше да сложи малка черна точка на мястото на цифрата. Вечер, преди да си легне, я повтаряше още веднъж, за да не се изтрие през нощта и да трябва да започне отначало. После се отпускаше на меката възглавница и пред очите ѝ се редяха една след друга хиляди черни точици, които ѝ приличаха на малките зрънца черен пипер, с които майка ѝ подправяше всеки Великден. Пролетната  ваканция дойде на село, при Аделина и Марина, огледа се дали няма да зърне отнякъде Люба и като не я видя, кацна на малка църква и удари от яд по тежката камбана. Тази година никакъв Христос не възкръсна нито при Люба, нито при майка ѝ.

– Люба, обядът е готов. Прибирай се вътре!

Момичето влезе вътре и набързо излапа горещата яйчена каша, която баба му беше приготвила. След това стана, намаза една филия с кисело мляко, ръсна отгоре малко захар и излезе отново на балкона. Старата понечи да му се скара, но като видя оранжевия отблясък в ъгъла на зениците му, наведе глава и взе да раздига масата. От балкона се чу тихо:

– Двадесет и една.

Слънцето се качи на покрива на панелния блок и като видя, че минава пладне, взе да прелива оттам по напечения асфалт. Люба предъвка последната хапка от филията си и се качи на малката табуретка. По перваза бяха нападали няколко трохи и тя се зае да ги събира. Напълни шепата си и се огледа. Все някое птиче щеше да мине оттук, тя щеше да протегне тънката си като телефонна жица ръка и да го подмами да кацне на нея. Обичаше птиците. Най-много от всички обичаше врабчетата. Миналата година, преди края на лятната ваканция, с Аделина и Марина бяха решили да отидат до Янтра на лов за врабчета. Братът на Марина, който беше с три години по-голям от тях, им беше казал колко е важно, когато се ловят врабчета, човек да бъде подготвен. Една керемида, една тънка пръчка, въженце и зърно от мелницата. Връзваш въженцето за пръчката, подпираш с нея керемидата, хвърляш отдолу малко зрънца и се скриваш. Няма как да не се хване нещо. Трите прекараха цял следобед, коленичили зад един храст в очакване на някое заблудено врабче. И тъкмо когато решиха да се откажат, върху керемидата кацна една малка сива топчица и започна уплашено да се оглежда.

– Аз ще отида да го хвана с ръце – обади се тихо Аделина.

– Ама си глупава, Аделино, как така ще го хванеш? – скара ѝ се Марина. – Нали ще се подплаши и ще избяга! Не помниш ли какво каза бате – седите и мълчите, додето не влезе под керемидата. Като влезе, дърпате въженцето и хоп – ето ви врабченце за любимец.

Люба ги слушаше, а в главата ѝ се въртеше само един въпрос:

– Къде ще го гледаме това врабченце?

– Ти за това недей бра грижа – обади се пак Марина. – У дома има една клетка, дядо я направи миналата есен за бате. Купиха му канарче от градския панаир, та нямаше къде да го сложат. Гледахме го в нея, ама бате една сутрин, като го хранил, и забравил вратичката отворена. Канарчето излетя, ама клетката още виси под сайванта. Идеална ще му е на нашето врабче.

В този момент врабчето хвръкна и кацна на цял метър от керемидата. Трите момичета притаиха дъх и зачакаха. Люба чуваше как сърцето ѝ блъска като с юмрук в ушите. Още малко, още няколко крачици… Малката топчица подскачаше наоколо като навита на пружинка и се приближаваше към тъмната сянка, която керемидата хвърляше върху разпилените житни зърна. Направи един последен скок, след това се мушна отдолу и започна да кълве от земята. Момичетата това и чакаха. Дръпнаха въженцето, керемидата хлопна на меката трева и малката топчица се скри под червената ѝ шапка. Ах, каква радост беше тогава! Скачаха, викаха и се прегръщаха.

– Имаме си врабче! Успяхме!

Щом се успокоиха, седнаха на тревата до керемидата и съставиха план.

– Един ден ще живее у нас – каза Марина. – Един ден ще живее у Аделинини и един ден у вас, Любо.

Стиснаха си ръцете и насядаха нетърпеливо около керемидата.

– Коя ще вдигне капака и коя ще го вземе?

– Аз ще го взема! – викна Марина. – Люба ще вдигне капака, а Аделина ще пази да не излети.

Речено-сторено. Люба хвана керемидата с тънките си пръсти и бавно я отмести нагоре. Марина пъхна ръката си вътре и след няколкостотин секунди извади оттам една малка шепичка, пълна със сиво-кафяви пера.

– Колко е малко – прошепна Аделина и погали топчицата по издутото коремче. Люба обаче видя, че нещо не беше наред и се приближи.

– Вижте! Крачето му е счупено!

И наистина, едното краче на врабчето беше застанало накриво, като прекършена шипкова клонка.

– Трябва да го излекуваме – каза Люба. – Дайте го на мен за няколко дена, с мама ще го превържем.

– Нали първо у Маринини щеше да остане? – обади се Аделина.

– У дома няма кой да ми помогне да го излекуваме – смотолеви Марина. – Батко ще ме обади на дядо, че съм донесла болно птиче, и ще ми се карат. По-добре първо у Люба да остане. – Като каза това, Марина спусна дългите си мигли над очите и оттам взеха да падат сълзи, прозрачни и едри като гроздови зърна.

– Не бой се, Марино – каза ѝ Люба. – Всеки ден ще идваш у нас да го виждаш. Мама няма да се кара.

Трите отидоха до Маринини да вземат клетката, сложиха в нея малката топчица и Люба се прибра у тях. Знаеше, че майка ѝ щеше да излекува врабчето. Майка ѝ лекуваше всичко – ожулени лакти, кашлица, треска. Даже бащата на Люба, като се върнеше от път, сядаше на земята, опираше глава в скута на майка ѝ и казваше:

– Болно ми е, Юло. Да ме лекуваш.

Тогава тя опираше студените си бели пръсти в слепоочията му и той заспиваше, опрян на коленете ѝ.

Майка ѝ превърза раненото врабче и двете с Люба го сложиха под дебелата сянка на асмата. Всеки ден Марина и Аделина идваха у тях. Трите сядаха и с нестихващ интерес гледаха как врабчето кълве трохите от капачката, която му бяха сложили наместо хранилка.

Така се мина лятото, асмата се наля със слънце и провеси кехлибарените си сълзи над клетката. Беше време да го пуснат. До учебната година имаше още едва седмица. Люба отвори леко вратичката на клетката, врабчето отлетя високо зад облаците и се скри някъде зад последната полетяла топка за това лято. Трите момичета се прегърнаха. Аделина и Марина тръгнаха нагоре по пътя към тях, а Люба затвори вратата и се пресегна да откъсне няколко зърна грозде. На другия ден баща ѝ дойде и я закара на другия край на света.

Люба седеше на напечения балкон и гледаше оранжевото небе. За няколко часа като че всичките облаци се бяха обърнали и сега приличаха на големи оранжеви коли. Прелитаха над блоковете отсреща и се раздухваха от комините на завода в далечината. Тридесет и пет, тридесет и шест… В този момент, някъде откъм паркинга пред блока, се чу клаксон. Люба се огледа и очите ѝ грейнаха. Долу, измежду всичките бели лади и сини москвичи, наредени като бутилки по напечения асфалт, беше баща ѝ. Гледаше към нея и ѝ махаше от прозореца на единствената оранжева кола, която Люба като по чудо беше пропуснала. Момичето протегна ръка нагоре и помаха развълнувано. Лицето му светеше като коледен фенер, страните му бяха поруменели като начервени яйца по Великден, а то махаше и се смееше, защото знаеше, че само така човек може да приветства настъпващото лято.

Данила  Райчева е родена в гр. Велико Търново. Завършва Английска филология и магистратура Транслатология с английски език във Великотърновския университет „Св. Св.  Кирил и Методий“. През 2021 г. е удостоена с първа награда в Националния литературен конкурс за разказ на историческа тема на името на Цончо Родев. Нейни стихотворения и разкази са публикувани във вестник „Литературен глас“, гр. Стара Загора, както и в литературния сайт Факел.бг. През 2022 г. завършва майсторския клас по творческо писане на Здравка Евтимова, част от Празници на изкуствата Аполония 2022. През 2023 г. е избрана на стипендиант на Созополските семинари по творческо писане на Фондация “Елизабет Костова”. През септември 2023 г. излиза дебютната ѝ книга – сборникът с разкази “Една и съща жена” (изд. “Ерго”)