ОПАСНОСТИТЕ ПРИ ПИЕНЕ НА КАФЕ
За кафето са изписани купища книги. Тази коварна напитка е донесена от някакъв неразумен пътешественик, който вероятно е бил толкова невеж, че не е различавал капучино от турско кафе, но взел, че натресъл на бедните европейци вредния навик няколко пъти на ден да зарязват нормалните човешки вълнения и радости, да сядат на неудобни столчета около малки масички, да сърбат от недобре измити чаши черна мътна течност и да си въобразяват, че им става по-добре.
Покрай пиенето на кафе хората постепенно се научили да разговарят с този, който седи отсреща, също с кафе в ръка, даже и той да е посредствен, необразован или тъп до степен неговорещ английски.
В началото кафе се е пиело просто така, по навик и със случайна компания. Лошото е дошло по-късно, когато хората започнали да избират с кого да си пият кафето. От този момент много и различни беди са се струпали върху главите на любителите на отвратителната напитка. Така е и в днешни дни. На тези, които възнамеряват да пият кафе с подбран от тях човек предлагам описание на малка част от опасностите, които ги очакват:
Вие сте благородно остаряващ, някога известен, сега непопулярен актьор, дават ви редки епизодични роли, суфльорката ви гледа насмешливо заради забравените реплики, вкъщи не могат да ви понасят заради мърморенето.
Единствената, която не ви се подиграва е гардеробиерката – сочно и невинно създание, бивша безработна, сега на щат в театъра, подава ви балтона с уважение, нарича ви “г-н актьор” и има пълна до пръскане на копчетата бяла блузка. Приятно е да ви поздравява сутрин, никой друг от колегите не го прави, тя се усмихва с детска, полуженска усмивка, има трапчинка на едната буза, дланите ѝ са смешно малки с пухкави пръстчета, всичко това сте го забелязали отдавна, но не ви прилича на възрастта да го кажете, само си мислите дали някой друг ѝ го е казал вече, а тя продължава с нейното “г-н актьор”.
Месец май е, липите тази година цъфтят по-рано, зимата беше топла, всички с удоволствие зарязаха палтата, якетата и шлиферите, някои даже нетърпеливо експериментират с летните си дрехи и изведнъж, неочаквано даже за самия себе си я каните на кафе.
Тя също толкова неочаквано се съгласява, всичко става толкова бързо, че докато се усетите – вече седите в барчето на театъра до една от първите изнесени на тротоара масички, нервно побутвате пепелника, поръчвате двете кафета, запалвате цигара само с осем щракания на запалката и сам се чудите на себе си, колко сте смел.
Момичето безгрижно си бърбори за миналите ви главни роли, как е могла да ги запомни всичките, разказва още, че догодина ще кандидатства “актьорско майсторство”, ама техните не дават, а приятелят ѝ иска да отиде при него в туризма и да учи за управител на хотел.
Точно когато ви се отпуска душата и от едносрични реплики минавате на цели думи, по улицата се задава видният алкохолик, вечен сценичен работник и театрален бохем Стефчо. Той, естествено не ви подминава, охо, кафенца значи, с младо гадже, глей го нашия, ние го мислим за задръстен, пък той…и как кафенце без коняк, то едното без другото не върви. Поръчвате едно коняче за Стефчо и изслушвате познатия до последната запетайка монолог за причините, поради които нещата в театъра не вървят. Добре, че чашките за коняк са малки, отказвате му второ, голяма стипца си бил, веднъж да го хване човек да почерпи, то и има защо – с мадама на кафе, пък се стиска.
Стефчо си тръгва обиден, но от театъра излизат две познати и неприятни вам персони, усойници, синдикални активистки и стари моми. Те поглеждат строго, казват си нещо на ухо, след което едната тихо изпуска реплика, но така, че да се чуе в цялото кафене:“каква ти дъщеря, внучка може да му бъде, коцкарът му с коцкар”. Стоите неловко известно време, сега и момичето се е умълчало, проклетото кафе е преполовено, можете да го глътнете наведнъж, но не ви се иска, поглеждате крадешком към трапчинката, но тя е изчезнала от бузата, явно се появява само при усмивка.
Вместо усмивка се появява директорът на театъра, той пък откъде се взе, откога не е идвал на работа, точно днес ли. Поздравява неочаквано, за първи път от години, даже си спомня името ви – Казимирски, как сте, виждам, че сте добре, подготвихте ли си ролята или пак… Ролята сте я подготвили, всичко на всичко две реплики, които репетирахте вкъщи пред огледалото, знаете ги наизуст, но кой знае защо на представление ви излитат от главата, нали за това са суфльорките…
От прозорците периодично надничат ухилени физиономии, знаете чии са, какво пък толкова, пия кафе с гардеробиерката. Разговорът нещо не върви, чашките са почти празни, въпрос на учтивост е кой ще каже пръв “ще си тръгваме ли”. В този момент виждате съпругата си, познавате я отдалече по походката и погледа. Тя връхлита като прерийно торнадо, къде ходиш, днес нали нямате репетиция, откъде имаш пари за кафе, това ли трябваше да доживея на стари години, как не те е срам, хората да ми се смеят в очите, да ми звънят по телефона и да ми се подиграват /тук я избива на рев/. Торнадото скоро отминава с обещанието – после ще се разправяме, ще видиш ти едни кафета и едни любовници, виж го ти, пръча му с пръч, аз да му пера гащите, а той ще ми хойка по баровете.
Тъкмо мислите да се извините за всичко случило се и на свободния стол сяда един кльощав с натаралежена коса, рязани до коленете дънки, обица и тениска “Айрън мейдън”. Той демонстративно ви обръща гръб и говори към изчезналата трапчинка:
„Соня, докога с твоите номера, стига вече, ще се самоубия или ще се запиша в чуждестранния легион, това ли е богатото чиче, дето ще ти плаща уроците, актриса ще ми ставаш, те нали с всеки си лягат, пък на тебе и ти отива, поне да не беше такъв дърт, ставай да си ходим, аз си мислех в туризма да работим, ама виждам, че тебе друго те влече!“
Кльощавият я извлича за ръката, вие оставате с празните чаши, плащате сметката, тръгвате си тъжно към прерията и чак тогава се сещате за онзи невеж и неразумен пътешественик, който от незнам къде си домъкнал кафето и научил европейците да го пият.
НАВИГАЦИЯ
Вероятно сте забелязали, че някои хора минават през стъклени врати директно. Това им осигурява възхищението на околните, шевове и левкопласт по лицето. Останалите се делят на две категории:
Едни, с решителен и делови вид, без да се замислят за секунда, се запътват точно към нужното крило, натискат определената за целта дръжка, придвижват вратата в истинската посока… и влизат.
Другата, не малка група от хора, безпогрешно избират единствената заключена от години врата и започват да я теглят. В началото дърпат напред-назад, после надничат в ключалката, като че ли могат да се проврат през нея. След това се прехвърлят на съседната витрина. Търсят безуспешно бравата, засенчват очите си с ръце, за да видят какво има вътре. Оттеглят се няколко крачки назад, за да размислят. Минават пипнешком всички възможни входове и накрая биват повалени по гръб от някой, който излиза от сградата.
Аз съм от групата, която лесно се ориентира. Рядко се обърквам. Мисля, че причината, която въвежда хората в заблуждение е липсата на достатъчно ясни табели.
Веднъж, след като си бях платил всички покупки, влязох отново в „Билла“ с пълната количка. И така – три пъти. Плащах си най-акуратно, увеличих си точките в клиентската карта неимоверно много. Нямаше табела: „Уважаеми клиенти! С количките и покупките си – излезте оттук“. Касиерките се усмихваха и ми се радваха. Най-накрая охраната ме изхвърли навън. Вероятно са ме наблюдавали през камерите.
Случвало ми се е, докато си търся мястото в театъра, да попадна в дамската гримьорна или на сцената. В първо действие на Травиата се смесих с хора и пях „Наздравицата“. Публиката ме прие добре, само един от хористите се опита да ме ритне.
Популярен способ за ориентиране в непозната обстановка са географските карти – туристически, политически, пътни и извън пътни, план на градовете, карти на винарските изби, места за лов и риболов, скрити златни съкровища и пр. Картите са големи листи хартия, нашарени с различни сини, жълти и червени точки, чертички, цифри и буквички. Те са сгънати по такъв начин, че щом ги разтвориш е невъзможно да се върнат в първоначалното си положение. За да бъдат прибрани е най-добре е да ги нарежете с ножица на парчета.
В единия ъгъл на всяка карта има правоъгълник с надпис „легенда“. Чел съм много легенди. Това са приказни разкази за небивалици, в които винаги побеждава доброто. В живота изобщо не е така. Жабата не се превръща в принцеса, а в съпруга. След като избие враговете си, шотландският боец се пропива от мъка. Спящата красавица казва на принца: „Стига с тия целувки и лиготии! Само за това ли ме събуди?“ Картата има за цел да обърка пътешественика с неясни символи и подвеждащи знаци.
Разправят, че в Стара Загора всички улици са под прав ъгъл. Лъжат! През ноември миналата година, воден от подробен план и съответната легенда, толкова дълго се опитвах да изляза от града, че започнах да срещам познати хора. Махаха ми с ръце и ми сочеха някакви посоки. Нямаше кой знае какъв ефект. От тогава – край с плановете и картите!
За тези, които лесно се загубват, има измислени съвременни начини за ориентация. Чудото е събрано в една малка кутийка, наречена „навигация“. Всеки уважаващ себе си човек я има в колата, на телефона, отделно в джобен формат или вградена в рамките на очилата. Виждал съм спортни обувки с гласова сигнализация, вградена карта на Европа и Малко Търново. Новите модели имат почасов график за всички гейзери и минерални извори в Исландия. Разгледах един чифт оригинални китайски маратонки с вградена навигация. В лявата обувка, на мястото за петата забелязах дискретен надпис, че фирмата не гарантира ефективност и точност в Колумбия и северната част на Боливия, поради местни търговски интереси. Заради това не си купих маратонки, а навигация в кутийка.
Включих я.
Мек женски глас ме поздрави за покупката и ми пожела приятно пътуване. Много се зарадвах, че съм купил това чудо при толкова изгодни условия. След това същата жена ме уведоми, че търси спътници. Не разбрах за какви спътници става въпрос – само за задушевен разговор или дегустатори алкохолици. Останах включен, да видя какво ще се случи по-нататък.
След две минути кутийката ми съобщи, спътникът е намерил къде се намирам в момента. На косъм бях веднага да изскубна батериите. Спътник в живота ми е Сийка. Откъде-накъде жена ми ще знае къде се намирам! На екранчето се появи една червена точка, между морската градина и кръчмата „Духът на тигъра“. Това трябва да съм аз, само дето не е отбелязано на коя маса съм седнал.
След това кутийката ме попита накъде ще пътувам: „Моля, напишете крайната точка на дестинацията.“
Нямах намерение да ходя някъде, просто реших да изпробвам. Написах.
Навигацията помълча няколко секунди, след което издаде писък, все едно, че съм минал през касите на „Билла“, без да платя: „ Правописна грешка! На латиница „Пазарджик“ не се пише така! Моля, напишете крайната точка правилно!“
Написах.
След малко се обади онази, любезната. Този път с леден глас: „Допускате грешки. Ако се чувствате неподготвен за навигация, или сте неграмотен, потърсете помощ на нашия сайт. Временно ограничаваме достъпа.“
Казах си :„Много важно !“ Извадих батериите и си поръчах една бира без чаша. Откъде да знам, че съм допуснал фатална грешка. Разбрах го по-късно…
След една седмица тръгнахме със Сийчето за Гърция. След като минахме успешно през Стара Загора, извадих навигацията и я залепих за предното стъкло. Щом я включих в запалката, се обади онази:
„Последният път, когато бяхте в „Духът на тигъра“ на втора маса при сервитьорка Ели, ме изключихте. Нямате завършено средно образование и правите правописни грешки. Напишете ми за къде пътувате.“ Жена ми замлъкна, което не е характерно за нея.
Спрях в аварийната лента и написах: „Гърция. Кавала.“ Кутийката отговори: „Гърция се пише „Greece“ – с две „е“. Прието. Крайна точка „кабала“. Намирате се под знака на Юпитер, преди срещата му с Венера. Напишете рождената си дата за по-пълен анализ.“
Продължихме в пълна тишина до границата, което не е характерно за нашето семейство. Влязохме в Гърция в напрегнато мълчание и лицемерни усмивки.
След 10-15 километра пак се обади онази, любезната: „Завийте на дясно след 100 метра!“
Гледам – в дясно пропаст, а ниско долу гърците си поливат градините . Щъкат напред-назад. Тракторчетата им дребни като калинки.
„Чухте ли какво ви казвам! Освен, че сте неграмотен, да не би да сте и глух? Влизаме в град Полименас.“
Погледнах гузно към Сийчето, ама не мога да кажа нищо. Онази не спира да дърдори: „След 50 метра завийте на ляво!“
Гледам – еднопосочна улица, а в дъното – полицейски участък. Продължих направо.
„Няма да повтарям повече! С тъпи шофьори не ми се разправя! Написахте Греес Кабала. За целта на вашето пътуване излезте от третия изход на второто колело. “
Извадих кабела от запалката, което не ми помогна кой-знае колко.
Жена ми ревна с глас: „Мръснико! Коя е тази? Къде си ходил с нея? Тя откъде знае, че пътуваме за Кавала? Ще ти дам аз на тебе едни юпитери и едни венери! Ще видиш едни завои, изходи и колелета! Ала –бала! Кабала! Спирай, да сляза! Не! Обръщай към Бургас!“
Прибирането беше по-бързо, отколкото очаквах. Нямаше нужда от карти, навигации и указателни табели.
От тогава зарязах и навигациите. До „Духът на тигъра“ си стигам сам, сервитьорката ме познава и ми носи бира без чаша.
ДУХЪТ НА ТИГЪРА
Към края на един дълъг запой, в кръчмата неоправдано наречена „Духът на тигъра”, вероятно разгорещена от камината и изпития пелин, симпатична дама във хищна възраст и изразителни заоблености под блузката ме попита настоятелно:
– Вие пишете ли?
Отговорих неопределено „ммда”, като имах предвид съвсем други работи и годишния счетоводен баланс на фирмата, за който отговарям. Окуражена, тя пъхна под чашата ми салфетка и прошепна:
– Имате очи на поет! Напишете ми нещо специално!
При това, вероятно неволно, докосна някои части от тялото ми, за които не отговарям.
Не съм много силен в литературата, даже понякога се чудя къде да сложа пълния член, но пелинът не прощава. Написах стих, който помня от руска детска книжка:
„Птичка църка сред лъката.
Приближи към нея крава
и я спипа за краката.
Птичко, бъди здрава…”
Тя го прочете, опита да се изчерви и ми каза:
– Сексуален маниак! Кога ми забеляза краката?! Ама тази вечер не може, защото съм семейно… На мен ли е посветено? Искаш ли да ти пусна… някои работи… в интернет?
Следващото „ммда” преобърна съдбата ми…
След около седмица компютърът в службата се напълни с писма, съобщения, вируси и бактерии. Чудех се откъде идва всичко, докато не прочетох: „Поздравяваме Ви! Имате петица в сайта „поет точка нет”. Влезте, за да си я получите.”
Влязох… и започна верига от трагични събития.
На главната страница в рубриката „избрано – еротична поезия” намерих онова, написаното върху салфетката. Духът на тигъра явно беше излязъл от кръчмата. Отдолу имаше коментари: „Ти си гений!“„ Обичам истинските мъжкари!“„Мога ли да ти се обадя? Мини на лични бележки.“
„Аз ли съм крава, бе комплексар!“„Екстраполирайки авторовата експресивност върху темпоралния му минимализъм…“„Напомня ми за Индия! Аз съм на страната на кравата. Браво на нея!“ „Що не си…бе, педераст неосъзнат!“… и още няколко от този вид. Встрани имаше таблица с оценки. Бях получил седем единици, три двойки и дванадесет петици. Единици ни поставяха за преписване по математика, но не съм имал толкова много наведнъж, даже когато повтарях осми клас. И петици също.
След два дни ме вика шефа и гледа някак особено. Онази, неговата техническа сътрудничка с дупчестия чорапогащник, която цял ден рови из интернет за хороскопи, черни магии, авангардна порнография и извънземни, ме беше изпортила.
– Браво! Браво, Велимиров! Ти си пишел еротична поезия! А ние нищо да не знаем! Давам ти целия отпуск за миналата и за тази година. Върви, почивай, твори! Аз те мислех за обикновен пияница, а то – поет! Браво! Ето защо закъснява годишния отчет, чак сега разбрах.
Прибрах се вкъщи гузен. В пощенската кутия – писмо от някакъв си „лексикон точка ком”. Елате, пише, в нашия сайт. Срещу … лева ще публикуваме шедьоврите Ви безплатно. Попълнете сам посочената отдолу сума върху точките и изпратете на адрес…
В кухнята жена ми реве и си бърше сълзите със салфетка. Онази, от тигъра дошла за автограф.
-Муце, не е това, за което си мислиш!
А тя:
– Как не е, как не е! Като съм напълняла след раждането на крава ли ти приличам? А? Ше ти дам на тебе едни птички и едни крака!
Излязох навън.
Вървя към “Духът на тигъра” и си мисля – този път ще си пия кротко и никакви стихове, никакви салфетки.
Любомир Калудов живее е работи в Бургас. По професия е лекар, хирург Издадени книги:
“Римувани фотоъгли” стихове 2000г изд.“Аб“ София
“Склад за стари чувства” стихове 2005г изд.“Илинда- Ефтимов“София
„Скъпи Тъпчо“ разкази 2009г изд. „Словото“ София
„Големите и малките реки“ разкази 2020 изд.“Изток-Запад“ София
„От змей злато“ разкази 2023 изд. „Изток- Запад“ София
Носител е на награди от национални литературни конкурси. Пред 2020г получава наградата “Пегас” за най-добра книга – Бургас.
Самостоятелни фотоизложби в Италия и България. Награда за фотография Кьолн Германия. Участие в група и самостоятелни проучвания на мегалитите в България. Статии публицистика във вестници и електронни медии.