“Защото няма смисъл да бъда в Клуба на тъжните момичета, ако не ти говоря за него.”
Първият ми досег с поезията на Евгения Динева беше в Свободна сцена за поезия, където и аз понякога публикувам. Тази прекрасна платформа за литература беше създадена преди няколко години и с течение на времето успя не само да се развие, но продължава да привлича все по-млади автори, давайки им свободна сцена, за да се изразят. Освен това няколко пъти в годината се организират и публични четения в София, където пишещите могат не само да представят свои неща пред публика, да разменят книгите си или да беседват за литература, но и да се опознаят. Следя достатъчно тези техни прояви и да си призная искрено се радвам, че най-накрая в България се задържа подобна платформа (за разлика от спорадичните групи, съществуващи от ден до пладне), където пишещите могат да говорят свободно за себе си. Не чета всичко (поради липса на екзистенциално време или защото не всичко ми харесва), но много често съм попадал на автори с безспорен талант, който е трябвало да попадне в точното време и място. Не бих могъл да изброя авторите, които са ми спирали дъха, но от известно време погледът ми попада на името на Евгения Динева, нейните стихове и кратка автобиография, което е традиция при представянето на всеки автор в Свободна сцена за поезия.
Въпреки че авторката е представяна, ето и няколко думи за нея:
Евгения Динева е автор на проза и поезия на български и английски език. Под печат са стихосбирка със заглавие „Животните нямат бащи“ и сборник с разкази. Нейни текстове са публикувани в „Литературен вестник“, Asian Cha, The Hong Kong Review, Ethel и др. Носител е на няколко национални награди за кратък разказ, както и на такива за поезия.
Не ми е нужно да видя пишещия, за да добия представа за неговите търсения или рефлекс. И все пак, на едно от тези традиционни четения в София на Сцена за свободна поезия аз се запознах с нея. Очарова ме непринуденото й весело държание, post punk стайлингът и фланелката на Joy Division. След прочита на стиховете й (удавени в някакъв копнеж, който дори понамирисва на депресия и фрустрация), аз очаквах да срещна някакво интровертни момиче; момиче, което дори не можех да си представя, че би могло да се качи на сцената и да рецитира стиховете си (стихове ли? сякаш екзистенциални епикризи, както поезията на Anne Sexton), удавени в някакви травми. Е, очакванията ми се разминаха. “Видимото мами”, както казва Thomas Bernhard. Запалих цигара – и аз винаги бях харесвал Joy Division; винаги бях харесвал Ian Curtis, този негов дълбок глас, пълен с отчаяние и някаква течна меланхолия (Atmosphere). Сетих се и за филма Control, сетих се Annik Honore – неговата белгийска любов, за епилептичните му припадъци, за тъжния му фатален край. Да, поезията на Евгения Динева ми беше подействала като песен на Joy Division: Love will tear us apart, No love lost, Dead Souls и т.н. Тук не мисля обаче, да пиша повече за нейната поезия. Тя трябва да бъде четена изолирано. Може би на лека дифузна светлина. Или на песен на Joy Division. Или кой както реши да чете тези нейни стихове, в които поне аз понякога усещам лек хлад, леки реверанси към Anne Sexton, нюанси от Sylvia Plath, Elena Ferrante, женският рефлекс на Simone de Beauvoir. От тези малки нейни идиоми струи дори някаква тревожна онтология, просеки в гората без изход, алиенации, тъжни спирали на нашето ежедневие, но и много моменти на допир, заредени с копнеж.
Тук не мисля обаче да пиша повече за нейната поезия. Тя трябва да бъде четена изолирано. Може би на лека дифузна светлина. Или на песен на Joy Division. Или кой както реши да чете тези нейни стихове, в които поне аз, понякога усещам лек хлад, леки реверанси към Anne Sexton, нюанси от Sylvia Plath, Elena Ferrante, женският рефлекс на Simone de Beauvoir. От тези малки нейни идиоми, струи дори някаква тревожна онтология, просеки в гората без изход, алиенации, тъжни спирали на нашето ежедневие, но и много моменти на откровения, в които търси някаква изгубена страст.
Евгения Динева наскоро издаде и стихосбирка с името ” Животните нямат бащи”. Не съм я чел все още. Не бих могъл да гадая какво е подбрала в нея и какво е съдържанието ѝ, но съм убеден, че появата ѝ ще бъде забелязана не само от изкушените от словото, но и от професионалната критика, защото писането ѝ налага и прокарва нов (и оригинален) и различен тип рефлекс, не само към нашите вътрешни усещания, но и към света, като воля и представа.
Слави Томов
Охлузвания
Стоманен дим се изплъзва от устните,
завива се около така познатите пръсти
на твоите ръце.
Ръце, обвити около мен,
играят си с косата ми, проследяват следи от друго време,
потъват в мен.
Ароматът танцува над нас
и се разтваря във въздуха
на мотелската стая в Люлин 6 –
онази с тежките червени завеси
и покривки с дупки от цигари.
Това са нощите, в които съм най-щастлива.
Това са нощите, когато съм най-тъжна.
Часовете се топят в светлината на изгрева,
заплашващ да си пробие път през дебелото стъкло.
Аз съм локва от разпадащи се човешки части –
крайници, кости и цялото ми съществуване.
Ти си напускането, докато аз оставам,
ти си моето доказателство, че бяхме тук.
Запазвам си охлузванията с форма на вяра,
без значение какво ще кажем на другите.
Клуб на тъжните момичета
Първият път, когато ме намериха
заспала във ваната, майка ми
се разплака и каза, че тя е виновна.
Години по- късно, аз още не знам
дали сестра ми е родила момиче или момче, но пък тя
понякога
ми звъни за Коледа или на рождения ден.
Аз съм тази за която не остават прибори,
нямам любима чаша или стол.
Излишната в тройката.
Имам различна четка за зъби за хотелската стая
в Лондон, Букурещ или Пловдив
и между другото – жена ти се обади.
Не знам дали си й разказал за рибите,
които си имал като дете и как те
сами са се заровили в пясъка
преди да умрат.
Затова не кръстих костенурката си Бог –
костенурките живеят прекалено дълго, а мен
ме изгониха от последния апартамент.
Разбира се, че харесвам Бертолучи, така че
може да ме наричаш Ева, Тео или Марлен.
Нищо от това няма да има значение утре,
но трябва да ти разкажа.
Защото няма смисъл да бъда в Клуба на тъжните момичета, ако не ти говоря за него.
Auvers-sur-Oise
Посещава ме по – често и от Аделайн,
която се е грижила за Винсент
след като в един пламтящ следобед на юли
той се е затворил на втория етаж
и обвит в кадмиево жълти завеси
се е надявал никога да не се налага да се самоубива отначало.
Каня стария си спътник
и го отвеждам до кухненската маса
при пропадащия прозорец.
Изваждам ябълков пай от фурната –
сервирам пухкавото му тяло,
a часовникът продължава да брои всичките ми грешки
със захаросаните трохи отгоре.
Гостът ми напомня, че нямаме вилици –
тук не са позволени остри предмети.
Затова го изпращам обратно до входа,
където стъпките ни потъват в мокрия сняг.
– Върни се преди пролетта и аз още ще бъда тук. – му казвам.
Върни се, преди ръцете ми да почернеят
като бадемовите клони покрай плета
—-
ВСИЧКИ ДЪЛБОЧИНИ НА МЪЛЧАНИЕТО
Обикновено съм тази
с двойната смяна
и апартамента под наем.
Тази, която винаги си плаща навреме и
никога не закъснява.
Оставам до края, защото
пия повече от приятелите ти
и разказвам смешките и миналото
по- добре.
Чувам не си за тук и можеш повече
по няколко пъти на ден,
но също така съм пробвала да си тръгна
и знам, че не ставам.
Помним единствено нещата,
които не сме имали
се върти в главата ми от часове
като вечерния плейлист от работа,
докато седиш на метър от мен
в пет сутринта и момичето с което спиш
отдавна си е тръгнало,
а аз предлагам да довършим
каквото е останало и
да не си лягаме.
Намирам те на пода в банята,
когато студа от плочките пъпли
по гръбнака, зъбите ми тракат,
но ги стискам до пропукване
и вече няма музика- единствено
твоят глас и не съм сигурна
дали е ехо в главата ми
или наистина си там.
Намирам те на дъното на езерото,
скрит измежду заровени желания
и мътни дълбини.
Намирам те навсякъде, където
не мога да те достигна,
защото може би и ти си от ония хора,
които крещят само когато
са под вода.
***
Пътят през тунела е затворен –
снежна буря и срутен мост.
Радиото не работи и сме
пропуснали новината.
Юмрукът ти се стоварва върху волана –
вината е на ръждясалата кола-
че не можеш да спиш и
че операцията на Илия беше неуспешна.
Стоманената покривка поглъща
всичко напред
и пръстите ми се затварят
около претруфената опаковка.
Хартията се сбръчква,
а ти си наследил вкуса майка си
да се преструваш, че всичко е винаги наред.
До десет вечерта рамото ми е изтръпнало,
а вечерята е изстинала.
Осем- годишният Ники има дислексия-
не знае как се пише „добре дошли“.
Рождените дни и Великден са
семейни празници и без това.
Домашният ви закон срещу лоши навици
ме изпраща навън,
където се подпирам на замръзналия парапет,
а дима се носи над градината,
покрита с прах от призрачно бяло.
Издишам и се чудя-
вперила поглед в привидната чистота-
дали Ники ще има достатъчно време
да научи как се казвам.
ТОВА, КОЕТО НЕ ЗНАЕХ
Зъбите ни започват да падат,
когато сме на шест. Тогава
изричаме и най- много лъжи.
Племенникът ми е наследил от мен
не само кривата усмивка,
но и вълнението от измислици.
Започнахме всичко уж на шега-
първо аз казах, че не знам кой е ударил
Дими.
После той не ме издаде, че го пратих за цигари
сам
в осем вечерта.
Не познавах задоволството,
докато не го видях растящо в очите му
всеки път щом прикриехме нещо,
и докато то не разцъфтя на лицето му,
а майка му свъси вежди и каза :
„добре, приберете го“
за кучето, което казахме, че сме намерили
изоставено в парка.
Не познавах и колебанието, докато
то не започна да се превръща в притеснение
от лекотата с която получаваме даром това,
което не сме готови да пазим.
За лъжите няма възраст- макар на шест
децата да знаят, че животните дишат.
Че безусловните неща са малко,
а ние сме жестоки именно към тях.
Не познавах страха от това да оставя
племенника си да играе сам на двора,
докато не чух скимтенето,
и не успях да върна времето.
Тогава научих, че пулсът е само
ехо на тъкани и нерви,
а опитът за изкуствено дишане
не стига за целия живот.
Че това да държиш нещо толкова близо до себе си
може да измества кислорода от дробовете му.
Да искаш нещо да принадлежи само на теб
значи да го отнемеш от цялото небе.