ЗАВРЪЩАНЕ В РЕСТОРАНТ „МЛАДОСТ”
Откак Periplaneta Americana плъзнаха из цяла Европа и я населиха нагъсто, Франц живееше в Гуанджоу, но отскачаше навремени до Прага, заедно със съпругата си. Идваха всяка година и отсядаха недалеч от мястото, където се бяха запознали. Още повече, че в ретро заведението до хотела пускаха грамофон на фирмата „Одеон”, в която Фелице бе работила като стенографка. А в Гуанджоу бяха отнесли със себе само една снимка върху картон, правена в отдавна закрито фотографско студио на улица с шизофреничен изглед.
Да, хората се бяха издънили – и те, и изкуственият им интелект. Но най-вече катедрата по ускорена еволюция на насекомите. Напъните да се обогати с протеини човешката диета бяха причината. И сега, докато въвеждаше Фелице и сядаха на масата, Франц мислено раздели посетителите. Тези, с лъскавите кореми на дъговидни плътни ивици, бяха представители на ония хлебарки, дето външно не се бяха изменили особено кажи-речи от четиристотин милиона години насам. Просто генетичният им ъпгрейд бе напреднал повече от изначално предвиденото. Поумняха твърде бързо, да не кажем, че се развиха светкавично, а свръхсетивността им нямаше нужда от допълнителен стимул – всеки, който е вземал чехъла си в ръка, знае как една хлебарка може да отгатне мисълта му отдалеч. И като се има предвид, че женските снасяха десетки яйца и осигуряваха потомство от стотици малки, не бе чудно, че практически вече бяха превзели Стария континент. Въпрос на време беше да проникнат и в Китай, въпреки враждебното му отношение, където традиционно бяха свикнали да пържат такива като тях в уок, оваляни в панировка и със сос Сечуан. Сега обаче, откак членестоногите бяха се превърнали в конкуренти на сапиенсите, нямаше как това да бъде прието за нормална практика.
Целият слугинаж, който шеташе наоколо – това пък бяха хора, претърпели трансформацията. Никой не им я налагаше силом, случваше се с тяхно съгласие. Но се знаеше, че предварително ги облъчват с някаква микроапаратура. Впрочем, нямаше как такава да не е разположена скришом и тук, в тази сграда, в този град, недалеко от сърцето на класическата цивилизация.
Столовете около масата бяха от два различни модела – със скъсена и издължена седалка. Последните напомняха по-скоро на канапе, но без облегалка. Франц помогна на Фелице да свали палтото и й предложи стол, от скъсените. После се настани и той, но не може да се каже че се почувства удобно. Ако трябва да се изразим с поетична условност, седеше на тръни. Е, майната им! Бе дошъл с Фелице до Прага, да си припомнят отминалите дни на своята невинност… когато хлебарките бяха още миниатюрни създания, заети да щъкат из долапите с храна и да се хранят с боклуци. Изгледа със съжаление келнерите, които бяха изгубили твърде много от своето човешко излъчване. Сновяха насам-натам, със смалени глави, слети с гръдния кош, и видоизменен устен апарат от гризещ тип, напомнящ този на господарите им от кафявото братство.
В полуздрача на залата въобще кафявият цвят доминираше.
-Може ли? – приближи се към тях един наперен тип и си издърпа издължен стол, без да е получил разрешение. Представи се все пак, преди да се пльосне. Грегор Замза. Всички те бяха Грегор Някой си. И бяха безпардонни, макар да го прикриваха с насилена любезност.
Една муха литна и кацна връз ниското му, почти символично чело. Той я отпъди. Тя отхвръкна и паркира на гърба му.
-Тази муха изглежда ви харесва, господин Замза – рече Франц. – Май кафявото й допада. Ти как мислиш, скъпа?
-Недей да остроумничиш, Франц! – изписка Грегор. Този гласец не се връзваше много с външния му вид – беше по-едър от събратята си, с червено-жълти петънца тук-таме по лъскавата черупка и графитено черен колан от изключително фини въглеродни влакна. Карбонът бе на мода, използваха го за направата на всякакви аксесоари. Той натрапливо напомняше за геоложкия период, от който произлизаха тези досадни насекоми.
-Зная какво те води насам – каза Франц. – Интересно ти е защо не се превръщам в лайно. Въпреки целокупните ви усилия.
-По-добре е да се върнеш в Китайската народна република, Франц! – писна Грегор. – Прибирай се в Гуанджоу, докато все още може да го сториш!
-Иначе какво? Ще ме размажете като хлебарка?
Грегор пропусна забележката му. Бе се обърнал към Фелице. Отстрани изглеждаше, че се опитва да развърне закърнелите си криле.
-У нас не ви се нрави много, мм… нали, госпожо?
-Вече не – каза Фелице. – Тук е някак… твърде кафяво. Дори и електриковите петънца на вашата черупка не могат да разведрят общия фон.
Лакираният в шаренко нокът на показалеца й описа полудъга. Фигурите на келнерите пресичаха полуздрача в плуващо кафяво. Осветителните тела и матовите прозорци също кафенееха.
Един келнер, застанал до входа, под гордия лозунг „Без трансформация няма трансцедентация!”, изтълкува движението на показалеца й като подкана, защото се засили насам с менюто.
-Остави, синко! – възпря го Франц. – Установихме, че не сме съвсем гладни… Освен това твоите шефове май ни пъдят! А ти как се чувстваш сред всички тези преглъщащи главогръди? Погледни ги: имат крила, но са се отказали да летят!
Човекът от персонала не отвърна. Не беше съвсeм ясно дали се цупи или се усмихва в пристъп на криворазбрана любезност. С положителност – едно от двете.
-Както виждам, трансформацията ти се е отразила добре… Ако можеха да ти пораснат и шест крака, както на тях, сигурно щеше да си напълно щастлив… – Франц се извърна към Грегор Замза. – Понякога се чудя за какво изобщо ви са ресторанти! Нали може да издържате по един месец без ядене!
И му намигна.
По фъфленето се разбра, че някакви чувства бяха обзели Грегор. И те не бяха топли.
-Ти си един юдеоболшшшевистки запъртък, Кафка! Никога повече няма да стъпиш в Прага! Ще се погрижим за това, защото знаем, че ще ти липсва!
Салонът бе утихнал. Някой бе изключил грамофона на „Одеон” с неговата отчетливо болезнена мелодия. Дори не се говореше на битови теми.
Франц хвана Фелице за ръката.
Енергията на всички присъстващи сякаш се събра в едно и се изсипа отгоре им. Въздухът потрепери, зажужа.
-Мисля, че няма никакви уреди – рече Франц. – Нито даже кемтрейлс. Допускам, че ни потапяте колективно в телепатичния си поток. Но има единици от нас, върху които това не действа. Освен това предлагам да не намесваме еврейския въпрос и тук!
Грегор понечи да отговори. От сегментирания му корем долетя клокочене като от тръбата на задръстена кухненска мивка.
Мухата изскокна изневиделица. Кацна точно в средата на челцето му. Между изпъкналите очи. Той понечи да я плесне и се цапна с ръбеста длан. Мухата се понесе към прашасалия полилей с тържествен бръм.
Човек би могъл да се закълне, че в този момент гласът на Грегор Замза надебеля. Сякаш в него се сляха словата на хиляди подобни нему същества и образуваха пресипнало многогласие.
-Сигурен съм, че не си забравил, Франц? Ти не бе навършил и шест години, когато затрих двамата ти братя, а скоро ще затворя и трите ти сестри в оня лагер, където настаняваме неподдаващите са на трансформацията.
Но Франц не изглеждаше стреснат.
-Не, няма! – каза той. – Това беше на едно друго място – и в една друга история. И тук аз не съм онзи карък Франц Кафка, а Франц Суперкафка. Този, който винаги ще ви убягва.
Всяка мисъл, насочена насам, бе угаснала. В тишината се чу само упоритото бръмчене на мухата, която се появи отново в търсене на удобна площадка за кацане в изменчивия свят. Тоя път никой не се опитваше да я избоксира.
-Е, Грегоре?
Егрегорът мълчеше. Той беше могъщ. Но и Франц Суперкафка не бе от лесните.
Автор: Янчо Чолаков