Вторник
Аладжата каза на цялото село и се уговори с жена си така: ако му се роди момче, ще построи къща. Голяма къща с вътрешна баня. Даже две бани. С бели плочки и златни фризове.
Но му се родиха седем дъщери.
Последните две момичета се появиха, докато беше в затвора.
Дребни, жалки кражби, няколко сбивания и неуспешен опит за телефонна измама осигуряваха на Аладжата почивка в затвора след всяко следващо престъпление, което той извършваше с удоволствие.
Това беше неговият начин да избяга от света, който така и не се подреди както му се искаше.
А на него му се искаше, наистина много му се искаше да отгледа син, да го научи на онези мистериозни неща, които правят мъжете такива, каквито са. С подобна споделеност, чувстваше той, самотата му би била прекъсната, защото колкото и жени да ти се родят, нито една от тях не може да разбере болката на Атлас, който трябва да крепи на раменете си ако не небето, то поне цялата тази пошла действителност и мечтите за голямата къща с две вътрешни бани.
Най-мъчно обаче Аладжата преживяваше срама, че не може да направи момче. И ако не беше още само тридесет и шест годишен, пълен с надежда и мераци към жена си, която през годините доказа, че не беше нито ялова, нито неискаща голяма къща, вероятно Аладжата щеше да извърши нещо крайно глупаво.
Такъв си беше Аладжата още от малък, а и сякаш не порасна много оттогава. Тялото му си остана все така мъничко и здраво, като на тийнейджър. Ако не беше тъмната и жилава като тютюнево листо кожа, която в затвора се бе превърнала в пано за несиметрични, зелени татуировки, човек би си помислил, че Аладжата е петнадесетгодишен. Сякаш той самия беше синът, който очакваше цял живот.
Хората в селото го обичаха, защото познаваха мъките му. Приемаха наивната му безразсъдност и само по-възрастните мъже, които разсейваха скуката на дните с ехидност и които бяха сигурни, че Аладжата няма да ги набие от уважение, се шегуваха всеки път, когато го видеха:
– Аладжа – казваха те, – за къщата сме вече стари да помагаме, ама дай поне за сина едно рамо да ударим.
Тогава Аладжата сключваше редките си вежди, през ноздрите издишаше топъл въздух и няколко страшни псувни, жилите му се пълнеха с ярост и кръв, разперваше ръце встрани и със стиснати юмруци тръгваше да търси каква беля да свърши, за да му олекне. След това влизаше в затвора, където започна да се чувства като у дома си, защото там никой не подлагаше мъжкото му достойнство под съмнение.
В края на лятото, през пандемичната 2020 година, Аладжата влезе в затвора заради шофиране в нетрезво състояние и без правоспособност на открадната от него комбайна, която някак беше дотътрил през хиляди декари поля и изкарал на главния път Силистра–Шумен, където причини три малки катастрофи и се сби с един ловец, който го заплаши, че ще му спука главата с двуцевката си.
– Казах, че ще му откопчея главата – поправи свидетелството ловецът и допълни: – Също така, не го заплаших с двуцевката, а с приклада.
– Така ли беше? – попита съдията.
Аладжата въздъхна тихо, сведе глава и смъмри:
– Така!
Така и така, Аладжата отиде на острова и излезе в началото на 2021-ва година. Светът все повече не беше такъв, какъвто му се искаше да бъде, а място за него не беше останало дори в собственото му село. И преди вършеше глупости, но те не бяха в селото и не застрашаваха живота на никого. Но нещата вече бяха други и не стига всичко това, ами го бяха писали по вестниците и така добре беше прославил селото си, че дълго време нямаше да му простят.
Гадна работа. Да беше му се родило едно момче, че да си строи къщата сега, ама на!
Наистина гадна работа. Къде можеше да се дене? В средата на нищото?
Гадна работа, повтаряше си Аладжата, крачейки между релсите на гара Ореш и гара Свищов, а ниското януарско небе щеше да падне отгоре му с цялата си подлост.
Небето бе така ясно и синьо, сякаш всичко беше наред.
Аладжата се спря. Повдигна лице нагоре. Сигурно е вторник, помисли си.
Огледа се наоколо. Вторник е, потвърди си, макар да не беше.
Наистина е вторник, каза на глас, и продължи да крачи ведро по релсите, сякаш всичко беше наред.
Автор: Емине Садкъ
Емине Садкъ е родена през 1996-та година.
Завършва хуманитарна гимназия във Велико Търново, бакалавър „Връзки с обществеността“ към ВТУ.
През първите си студентски години, заедно с няколко колеги от курса ѝ, Емине основава „Лаборатория креативно общество“ и организира литературни събития, дискусии и поетическия експеримент „Сляпа поезия“.
През 2019-та година печели голямата награда на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ към ШУ и издава дебютния си роман „Керван за гарвани“ (2021).
„Керван за гарвани“ е номиниран за награда „Хеликон“ (2021) и годишните награди на „Портал Култура“ (2022). Книгата получава придружителна награда на конкурса за дебютна литература „Южна пролет“ (2022).