В ТЪРСЕНЕ НА СЛЕДА ОТ ОРФЕЙ
Преплуваш морето без да докосваш водата
и щом се окажеш на другия бряг,
неочаквано се досещаш за Истината,
удавена във вино
преди седем хиляди години.
И тръгваш да търсиш следа от Орфей,
но отново се завръщаш към себе си,
на своя бряг
и вървиш така по кръга –
защото всичко в живота е кръг,
защото всичко в тебе е слънце.
Спираш се само тогава,
когато те притисне страх от неизвестното
или чувство за вина
пред незаченатите деца
и ненаписаните стихове.
Спираш, за да се избавиш от този товар –
давиш го в морето
или във виното.
Освобождаваш се и продължаваш нататък,
вслушваш се в трелите на птиците,
в шумоленето на водата, в шепота на камъните,
освобождаваш се и продължаваш нататък
да търсиш…
И вървиш така по кръга –
защото всичко в живота е кръг,
защото всичко в тебе е слънце.
Май, 2018, Пловдив-София
МОРЕ
Море – като време:
ту много забавено,
ту забързано в устрема свой.
Море – като жена:
ту хладно и тъжно,
ту горещо и опасно
в своите страсти.
Море – като спасение:
щом го преплуваш,
си вече на другия бряг.
Море – като съвпадение:
неочаквано и неслучайно.
Море – като теб:
разтапям се в тая прегръдка.
21.05.09,
Варна
ТВОЯТА ИСТОРИЯ
Ти можеш да напишеш своята история –
дотолкоз кратка
че да не стигне място
за подробности
и толкоз дълга
че някои подробности
ще са без значение
Твоите безименни герои
ще се заселят на територии
неочертани с граници
и ще се смесват цветовете на очите
и устните ще сменят свойте линии
и ти не смогваш да си спомняш
за всяко влюбване
за всяка изневяра
Твоят свят разпада се
на милиони кулминации
щом събитията губят хронология
както мънистата се разпиляват
от гердана на девойка изнасилена –
и не остава нищо общо
освен болезнената памет
за миналото общо
Но творческият статус
ти гарантира правото
на неявяване в съда дори тогава
когато душите на предците
завързани под покрива на опустяла къща
поискат да прораснат –
нагоре с корена…
Ти можеш да напишеш своята история –
дотолкова реална
че всеки твой герой
да се познае сам
и толкоз нереална
че всеки може
да стане твой герой
***
Той ми подари платно –
вятърът стихна.
Той ми подари лодка –
морето пресъхна.
И само крила
да ми подари
не посмя.
БРОДИРАНЕ
На гергефа,
наследен от прабаба-езичница,
чистото платно на своето бъдеще
опъвам.
Цветните конци са свещени знаци,
между пръстите минават
и усуквам ги внимателно:
жълто – слънце (винаги свети отгоре),
синьо – небе (което можеш във водата да видиш),
модро – море,
черно – нощ и земя разорана,
червено – божури и рози,
зелено – листа и треви,
които спасяват от гладомор,
бяло – момина сълза или сняг (зависи от сезона),
сиво – мъгла,
а, може би, и камък на пътя
(идваш насам – ще се намериш,
отиваш натам – всичко изгубваш)…
Всяка съдба е с различни видове краски,
шевицата на платното е плътна,
ярка или строга –
всичко зависи от нашият избор.
Но главното,
казваше моята баба (внучка на тази,
която гергефа остави),
главното е нишката
през игленото ухо да премине
и да не изскочи,
докато извезваш
своя живот.
НАРИЧАНЕ
Проскубано, обиждано минало
към настоящето се промъква,
в сънищата
за свойта обреченост вика,
по вратите на спомена всеки ден хлопа,
иска да влезе, макар и за миг,
за ден…
Не отварям.
Не бих отворила никога.
Защото заклех се
пред олтаря
(нима сърцето не е олтар?)
пред самия Бог
(нима Бог не е в сърцето?)
не отварям
на сълзи и опасности,
на ропот и крясъци
не обръщам внимание.
Не съжалявам и не прощавам,
и не отключвам своя дом.
Моето минало
зад вратата на настоящето
като гладно куче
скимти,
а аз в това време
за своето бъдеще
весело се приготвям.
ПО НАВИК
Така ми се иска
по навик
да купя самолетен билет София-Киев
и веднага да напиша на приятелите си:
Здравейте, скоро пак ще съм у дома.
Ще се срещнем!
И вярвам: приятелите – също са у дома.
Така ми се иска
по навик
да планирам своето лято –
от ягоди до слънчогледи.
Да обиколя родния край,
да прегърна роднините…
А понякога –
нарочно да сядам не в същите влакове,
да слизам не на същите спирки,
и да вярвам:у дома навсякъде ти се радват.
Така ми се иска пак
да обличам ризите и герданите,
за които успях да затъгувам,
да си запаря чай в любимата чаша
и най-сетне да прочета книгите,
избрани още от миналото лято,
и да вярвам: времето ще ми стигне.
Така ми се иска пак
да съм онова наивно момиче,
което бях преди двайсет години,
когато още не знаех:
да губиш вяра е най-тежко.
Така ми се иска
отново да вярвам…
Превод от украински: Димитър Христов
АННА БАГРЯНА е съвременна украинска писателка и преводачка. Родена е в гр. Фастив, Киевска област през 1981 г. Завършила е украинска филология в Киевския национален университет „Тарас Шевченко”. Работила е като редактор и журналист, автор и водещ на предавания в телевизии и радио, главен редактор на списание „Гранословие” и секретар на Националния съюз на писателите на Украйна.
Автор е на книги с поезия, на романите „Етимология на кръвта”, „Такава дивна любов”, „Досадник”, „Вятровата планина”, както и на книги с разкази, повести, публицистика и приказки за деца. Нейни пиеси са поставяни в Украйна, САЩ и Р. Македония. Отличавана е за книгите си с поезия, за драматургия и белетристика с национални и международни награди, сред които от конкурса „Коронация слова”, „Смолоскип”, Международната украинско-немска премия „Олес Гончар”, „Маруся Бек”/Канада/, „Григорий Сковорода”, „Летящо сребърно перо”/България/, Наградата на Международната Медитеранска академия /Р. Македония/ и др.
Превежда от различни славянски езици и е един от активните преводачи на българска поезия.
Произведенията й са превеждани и публикувани на полски, български, френски, английски, сръбски, латишски, руски, арменски и други езици.
Член е на Националния съюз на писателите на Украйна и на Асоциацията на украинските писатели.