Вие знаете какво е училищна Олимпиада, нали? Е, имах навика да печеля такивата по литература в Айтос, та после да ме пращат на окръжната в Бургас, за да печеля и там… Изобщо, вярвах в другарството си с думите и те никога не ме подведоха. Представете си сега момента, в който ме поглъща трагично-бунтовният пубертет, вече уча в Икономиката, сегашната Търговска гимназия в Бургас, седя сама на последния чин, нося черни налакътници с шипове, блуза на МЕТАЛИКА, половината ми устна е с лилаво червило, а другата половина – с оранжево. Превеждам апокалиптични текстове на Сепултура и мистично-просвещенски на Мейдън. Учителката по литература ми е скучна. И без това всичко съм изчела, нали така! В сън, омая и любовни терзания се изнизват трите години администраторско обучение… в моя свят на последния чин има всичко друго, но не и комуникация с учебника по литература. Понякога посещавам бившата си учителка до осми клас. С нея мога всичко, когато ми домъчнее за високия скат на словото и се засрамя, че съм го пратила в ъгъла, заета да раста в разни други измерения. Ето че, ненадейно, се пръква една Олимпиада, това ме вдъхновява, най-накрая! Стигам, разбира се, с лекота втория кръг. В уречения ден, знаете, листи, пликове с имена, залата пълна, ушите и химикалите наострени в очакване на темата. Асен Разцветников, Степ, структурален анализ…?!?
Добре де, думите никога не са ме подвеждали! Ей сега го оръшках тоя текст по всички параметри!
Че и хубав, благодатен на символика, вертикали, хоризонтали, диагонали, ако щете!
Тогава ме предава носът ми… Рязко и непредвидено. Ударно.
Започвам да подсмърчам дискретно отначало, хитро се бърша с ръкави, ходя да се мия в тоалетната три пъти… реката от сополи се усилва. Пишещите ми събратя почват да ме стрелкат с неми укорителни погледи, зер, разконцетрирам ги. Ми мен питат ли ме как ми е концетрацията, а?
Интелектът ми е жестоко обиден от надмощието на физическите закони и е катурнат като празна дамаджана от силата на телесните секрети. Горкият Разцветников, листите ми са омазани, мощта на изреченията ми – сломена! Боецът в мен дава най-доброто от себе си, ала в края на краищата мечтите за изящното удобство на една обикновена носна кърпичка надделяват, ставам, предавам писанията си с облекчение и се оттеглям да си боледувам на спокойствие вкъщи. И между другото изчитам целия Разцветников, че чак и Фурнаджиев. С чаршаф за бърсане на сополите, естествено! На нас грандоманството ни е много по сърце. И понеже никога не знае човек откъде върху му може да се стовари литературата като новооткрит континент, никак не ми е трудно да развея чаршафа вместо с корабно платно и да се впусна в плаване.
СТЕП / Асен Разцветников
Аз лежа и мълча като птица заплетен в тревата,
във тревата, където играе крилатия вятър.
Нямам жива искра, нито капчица вяра в гърдите,
нямам нийде в света роден брат, ни любимо момиче.
И потъвам в степта, и замирам, и гледам как дните
със огромни коси преминават и свалят тревите.
Как светулки със черни наметки и с лампи в ръцете
всяка нощ над безкрайните степи блуждаят и светят.
Полудей или спри, ако щеш, ти, немирнико вятър,
все едно ми е кой ще люлее над мене тревата,
все едно ми е мен дали цвят, или дъжд ще ме плиска –
аз лежа и мълча, и не мисля, и нищо не искам.
Елена Янева, 2016 г.